Барокова живопис – Уикипедия

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Бароковата живопис е живописта свързана с бароковото културно движение. То често се свързва с Абсолютизма, Контрареформацията и католическото възраждане, но съществуването на значимо бароково изкуство и архитектура в неабсолютистките и протестантските страни в Западна Европа подчертава широката му популярност.

Бароковата живопис включва голям брой стилове. В най-типичното си проявление, бароковото изкуство се характеризира с голяма драма, дълбоки и богати цветове, наситена светлина и тъмни сенки, но класическите френски барокови художници като Никола Пусен и нидерландските битови художници, като Вермеер, също са включени в тази класификация, поне в англоезичната литература. В противовес на изкуството на Ренесанса, което обикновено изобразява момента преди самото събитие, бароковите художници избират по-драматичен момент, момента на самото действие: Микеланджело, творил по времето на Зрелия ренесанс, изобразява Давид улегнал и спокоен преди битката с Голиат; бароковият „Давид“ на Бернини е „уловен“ в действие, докато хвърля камъка към гиганта. Бароковото изкуство цели да провокира емоция и страст, замествайки спокойната рационалност, ценена през Ренесанса.

Сред най-големите художници от Барока са Караваджо, Рембранд, Рубенс, Веласкес, Пусен и Вермеер. Караваджо е наследник на хуманистичната живопис на Зрелия ренесанс. Реалистичния му подход към човешката фигура, нарисувана директно от живота, с драматично осветление на тъмен фон, шокира съвременниците му и отваря нова глава в историята на изобразителното изкуство. Бароковата живопис често драматизира сцените, използвайки светлосенки; това се вижда най-добре в творбите на Рембранд, Вермеер, братята Льо Нен и Жорж дьо ла Тур. Фламандецът Антонис ван Дайк развива грациозен и внушителен портретен стил, който е изключително влиятелен, особено в Англия.

Възходът на Холандия през 17 век води до огромно производство на творби на изкуството от голям брой художници, които се специализират и рисуват единствено битови сцени, пейзажи, натюрморти, портрети или исторически платна. Техническите изисквания са много високи. Нидерландският Златен век в изобразителното изкуство въвежда и нов репертоар от теми, който е много популярен до идването на Модернизма.

На Трентския събор (1545 – 63) Римокатолическата църква отговаря на много въпроси свързани с Реформацията, сред които са и някои засягащи изобразителното изкуство. Впоследствие тези решения са интерпретирани и излагани от различни клерикални автори, като Моланий, които искат живописта и скулптурата в църковния контекст да изразяват темите си ясно и силно, спазвайки традиционното благоприличие, лишени от стилистиката на Маниеризма. Това завръщане към популистката концепция за функцията на църковното изкуство се смята от много учени за тласък за нововъведенията на Караваджо и братята Анибале и Агостино Карачи, които работили и се съревновавали в Рим около 1600 г., въпреки че за разлика от Карачи, Караваджо е постоянно критикуван за липсата на сдържаност в творбите си. Въпреки че религиозното изкуство, историческата живопис, алегориите и портретите все още се смятат за най-възвишени теми, пейзажът, натюрмортът и битовите сцени са все по-често срещани в католическия свят и стават основни жанрове в протестантските страни.

• Годфри Нелър (1646 – 1723)
• Питър Лели (1618 – 1680)
• Даниел Мийтенс (1590 – 1648)

• Вацлав Холар (1607 – 1677)
• Карел Шкрета (1610 – 1674)
• Петер Брандл (1668 – 1735)
• Вацлав Райнер (1686 – 1743)

• Космас Дамиан Азам (1686 – 1739)
• Адам Елсхаймер (1578 – 1610)
• Йохан Лис (1590 – 1627)
• Себастиян Стокскопф (1597 – 1657)

• Хосефа де Обидос (1630 – 1684)

• 

• 

  „Юдит убива Олоферн“ (1614 – 20), Артемизия Джентилески, Уфици, Флоренция

• 

  „Циганка“ (1628 – 30), Франс Халс, Лувър, Париж

• 

  „Съдът на Парис“ (ок. 1636), Рубенс, Национална галерия, Лондон

• 

• 

  „Мъченичеството на св. Филип“ (1639), Хосе де Рибера, Прадо, Мадрид

• 

  „Автопортрет – от мълчанието и словото, мълчанието е по-добро“ (1640), Салватор Роса, Национална галерия, Лондон

• 

  „Предаването на Бреда“ (1635), Диего Веласкес, Прадо, Мадрид

• 

• 

  „Менини“ (1656 – 57), Диего Велсакес, Прадо, Мадрид

• 

• 

  „Алегория на живописта“, известна и като „Изкуството на живописта“ или „Художник в студиото си“ (ок. 1666), Йоханес Вермер, Музей на историята на изкуството, Виена