Радко Димитриев – Уикипедия

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Радко Димитриев
Български генерал
Звание	генерал от пехотата
Години на служба	1879 – 1917
Служи на	Царство България Руска империя
Род войски	Сухопътни войски на България пехота
Военно формирование	•
Командвания	Щаб на войската
Битки/войни	Руско-турска война (1877-1878) Сръбско-българска война Балканска война Междусъюзническа война Първа световна война
Награди	Вижте по-долу
Образование	Национален военен университет Академия на Генералния щаб Национална Априловска гимназия
Дата и място на раждане	24 септември 1859 г. (стар стил) село Градец, Котленско, Османска империя
Дата и място на смърт	1 ноември 1918 г. (59 г.) Пятигорск, Съветска Русия
Подпис
Радко Димитриев в Общомедия

Радко Русков Димитриев е български офицер, генерал-лейтенант. Участник в Сръбско-българската война, Балканската война и Междусъюзническата война. Руски офицер, генерал от пехотата. Участник в Руско-турската война (1877 – 1878) и Първата световна война. Активен участник в проруските бунтове в Княжество България през 1887 г.

Радко Димитриев е роден на 24 септември 1859 г. в село Градец, Котленско, в семейството на учителя Димитър Русков (даскал Димитрий). Наименуван е Руско, но по-късно се преименува Радко – както са го наричали галено родителите му. През 1864 година когато е едва 5-годишен поради сериозно заболяване почива баща му. Майка му се жени повторно за Васил Абаджията от село Жеравна. Учи първоначално в Градец, а след това в Жеравна и Котел.^[1]

След като завършва третокласното училище в Котел, се завръща при родителите си в село Жеравна, за да се отдаде на занаята на втория си баща – абаджийството. Вместо това бащата решава да го направи търговец и го изпраща да чиракува в бакалския магазин на един свой роднина в Тулча (1872). Тук овладява руски и румънски език. Работата не му харесва и продължава да учи в Априловското петокласно училище в Габрово, което завършва през 1875 г. Завръща се в Котел, където е назначен в местната телеграфо-пощенска станция.^[2]

След завръщането си в Котел е приет за член на местния революционен комитет, чийто председател е учителят Иван Манев. Едва на 17 години е избран за секретар на комитета и поддържа връзка с комитетите в околните села и следи турската правителствена кореспонденция в станцията. Взето е решение въстанието в Котел да се обяви на 8 май 1876 г., като местната чета се съедини с четата на Стоил войвода и се установи българската власт в целия Сливенски революционен окръг.^[3]

Четата, в чийто състав е Радко Димитриев, излиза навреме на определеното място, на което трябва да се срещнат със Стоил войвода, Иларион Драгостинов и Георги Обретенов. Скоро обаче се получава съобщение, че в бой с низами, черкези и башибозук четата на Стоил войвода е претърпяла поражение при селата Нейково и Жеравна, като части от нея се насочват към Твърдишкия балкан, за да се укрият. Това осуетява обявяването на Априлското въстание в Котел.^[3]

По време на Руско-турската война (1877 – 1878), когато руската армия достига с авангардните си части до районите на Търново, Габрово и Елена, Радко Димитриев заедно с приятеля си Петко Кавалджиев решават да се включат като доброволци. Отправят се направо към село Беброво, в които околности са арестувани от казашки разезд. Отведени са при командира на кавалерийското поделение, откъдето по етапен ред са откарани в Елена. След като прекарват няколко нощи в бившия турски конак, са изпратени в Търново, където молбата им е удовлетворена. Петко Кавалджиев е изпратен в опълченска дружина, а Радко Димитриев в школата за военни преводачи. Назначен е за преводач при щаба на лейбгвардейския Улански полк от 2-ра гвардейска кавалерийска дивизия. Към 20 ноември 1877 г. е в състава на полка в района на село Правец. На 22 януари 1878 г. дивизията, в която служи, влиза в Одрин.^[4]

През май 1878 г. командирът на лейбгвардейския Улански полк, полковник Демидов, получава заповед да изпрати в Пловдив намиращите се в полка младежи българи, които имат най-малко четвъртокласно образование, за да следват в командата на волноопределяющите се. Единственият българин в полка е Радко Димитриев и през август е зачислен в командата.^[5]

Съгласно Берлинския договор Русия има 9-месечен срок да изтегли армията си от България, считано от 1/13 юли 1878 г. Това налага ускорената подготовка на българските командни кадри, поради което княз Дондуков-Корсаков решава да бъде създадено Военно училище в София. В първия випуск на военното училище след изпит са приети 162 младежи, от които 51 са от „Командата на волноопределяющите се“, между които и Радко Димитриев^[6]

Първоначалният план предвижда юнкерите от първия випуск да бъдат произведени в офицерско звание на 30 август 1879 г., но вътрешни и международни събития налагат по-ранна дата. Така на 10 май 1879 година Радко Димитриев е произведен в първо офицерско звание прапорщик. След един месец е заменено с подпоручик. След завършването на училището прапорщик Радко Димитриев и другите млади офицери от Южна България се отправят към Пловдив. Назначен е за взводен командир в школата за подготовка на подофицери за Източнорумелийската милиция, създадена към 4-та Пещерска дружина. По-късно е назначен и за началник на школата. Взема активно участие в занятията на гимнастическите дружества, създадени от генерал-лейтенант Скобелев като средство за военната подготовка на населението.^[7]

През пролетта на 1880 г. по заповед на руския военен министър генерала от пехотата Дмитрий Милютин е обявен конкурсен изпит между офицерите от Източнорумелийската милиция за следване в руските военни академии. Подпоручик Радко Димитриев се справя добре и със заповед на генерал-губернатора на Източна Румелия на 29 октомври 1880 г. е изпратен за подготвителен курс в Константиновското военно училище в Санкт Петербург. На 9 юли 1881 г. е повишен във военно звание поручик, а през октомври е приет в младшия клас на Николаевската академия на Генералния щаб. Завършва през април 1884 г. с отличен успех. В атестация от началника на академията пише, че „поради основното познаване на материала по тактика, военна история, топография и администрация на поручик Димитриев може да се повери преподаване на тези дисциплини във военноучебни заведения“. Подобна, собственоръчно вписана в дипломата атестация получават само още няколко офицери.^[8]

През юни 1884 г. поручик Радко Димитриев се завръща в България и е назначен в 1-ва Пловдивска дружина, а на 18 октомври е повишен във военно звание капитан.^[9] Няколко месеца по-късно е назначен в щаба на милицията като началник на отделение „Личен състав“ и адютант на командващия милицията и жандармерията генерал Август фон Дригалски.^[10][11]

На 6 септември 1885 г. е обявено Съединението на Източна Румелия с Княжество България. Съставено е ново правителство, което се събира на заседание, на което освен министрите, участват и старшите офицери от гарнизона, както и някои от по-младите офицери, между които и капитан Радко Димитриев. Според спомените на генерала от пехотата Никола Иванов^[12] именно Радко Димитриев предлага, вместо „спокойния по темперамент“ майор Димитър Филов, който е предложен по старшинство, за главнокомандващ на Източнорумелийските войски да се избере майор Данаил Николаев. На същия ден капитан Радко Димитриев е назначен за началник на щаба на южнобългарската армия (Източния корпус).^[13]

На 8 септември капитан Димитриев заминава с „Щаба на народната войска в Южна България“ за град Търново-Сеймен, откъдето съгласно плана за евентуална война с Османската империя ще се ръководят военните действия на войските, съсредоточени на българо-турската граница. Участва в разузнаването на отбранителните райони на отрядите, след което се връща в Пловдив, за да съдейства за провеждането на мобилизацията и за изпращането на войските на фронта, след което отново заминава за град Търново-Сеймен. На 16 септември издава заповед с указания за провеждане на укрепването на границата с помощта на цивилното население, вследствие на което са създадени отбранителни съоръжения по цялата българо-турска граница, в това число и по Черноморското крайбрежие.^[14]

В началото на октомври предлага план за организиране на тил на Източния корпус, който на 4 октомври е утвърден от командира на корпуса подполковник Данаил Николаев. Съгласно плана се разкриват „разходни магазини“, складове с неприкосновен запас, командирите на отрядите организират интендантски транспорти и се организира медицинската служба в корпуса, отрядите и войсковите части. След това обръща внимание на ускоряването на военната подготовка на корпуса (5 октомври) и на охраната на железопътния транспорт срещу евентуални действия от страна на турското население (9 октомври).^[15]

Интересен момент от кариерата на капитан Радко Димитриев представлява заповедта издадена на 10 октомври и подписана от него и майор Данаил Николаев. Заповедта касае обръщението „ваше благородие“ към младшите офицери и „ваше високо благородие“ към старшите, което се заменя с „господин“ и званието на офицера. По-късно примерът от Източа Румелия е последван и от войската на Княжество България.^[16]

На 2 ноември 1885 г. започва Сръбско-българска война. Източният български корпус е разположен срещу турците на югоизточните граници. Още същия ден капитан Радко Димитриев започва подготовката за прехвърляне на 16 дружини от корпуса на западната граница. На 3 ноември се получава заповед „Не шестнадесет, а тридесет дружини да се отделят от Източния корпус и да се насочат към София“.^[17] По това време от тези войски се формира т.нар. „Задбалкански корпус“, за чийто командир е назначен майор Данаил Николаев, а за началник на щаба капитан Радко Димитриев.^[18] Към 5 ноември по-голяма част от войските от Източния корпус усилено напредват към София. На 8 ноември капитан Радко Димитриев пристига в щаба на Западния корпус в Сливница, където на 9 ноември е назначен за помощник на началника на щаб на Западния корпус, който действа срещу главните сръбски сили. ^[19][20]

На 10 ноември е назначен за командир на авангарда на лявата колона, която в боя при Цариброд изгонва сърбите от Лукавишкия проход и превзема връх Бабина глава.^[21][22] На 13 ноември назначен за началник на щаба^[23] колоната на майор Петко Стоянов и го подпомага през целия ден при настъплението към Пирот. В хода на сражението за Пирот колоната е спряна от сърбите при Държина, но по-късно помага за овладяване на височините южно от града^[24]. На 15 ноември капитан Радко Димитриев придружава командира на корпуса на бойното поле и го подпомага при управлението на войските до цялостното прочистване на града.^[25]

В края на войната капитан Радко Димитриев е награден с Военен орден „За храброст“, а след демобилизацията е назначен за началник на строево-инспекторското отделение в Министерството на войната.^[26]

В началото на август 1886 г. е от инициаторите и „главен организатор“ (по израза на Симеон Радев) на държавния преврат, довел до свалянето на княз Александър Батенберг. Като мотиви за тези действия се сочат личното неудовлетворение от княза и стремежът към славянска федерация начело с руския император.^[27] В подготовката за преврата агитира първо колегите си офицери от министерството, а по-късно и командването на Втори пехотен струмски полк. През нощта на 8 срещу 9 август заедно с майор Петър Груев командва дружина от полка и юнкери от Военното училище, които овладяват княжеския дворец в София и принуждават княз Александър Батенберг да подпише документ за абдикация.^[28]

След безуспешни опити да привлече министър-председателя Петко Каравелов, на 9 август обявява състава на ново, русофилско правителство начело с митрополит Климент.^[29] Три дни по-късно, под въздействието на контрапревратите в Пловдив и Търново, бяга предрешен от София. Първоначално намира убежище в руското консулство в Пловдив. По-късно е прехвърлен с негово съдействие в Цариград и Москва. През есента на 1886 г. заедно с други емигрирали офицери основава революционен комитет в Букурещ със задачата да свали от власт регентството начело със Стефан Стамболов.^[30] Кулминация на тази дейност е офицерският бунт в Силистра през февруари 1887 г., в който взема лично участие.^[31] След неуспеха емигрира в Русия, където служи в руската армия като ротен и дружинен командир във военното училище в Тбилиси. На 18 май 1893 г. е произведен във военно звание подполковник от Руската армия.

Завръща се в България през 1898 г. след уреждане на емигрантския офицерски въпрос. През следващата година е назначен за помощник на началника на щаба на 5-а пехотна дунавска дивизия, а на 18 май 1900 г. е повишен във военно звание полковник. От 1900 г. до януари 1904 г. е началник на оперативното отделение на Генералния щаб, след което до март 1907 г. е началник на Генералния щаб. Под негово ръководство щабът изготвя един от ранните планове за война срещу Османската империя.^[32] На 18 май 1905 г. е повишен във военно звание генерал-майор. От 1909 г. е началник на 3-та военноинспекциионна област в Русе.

На 2 август 1912 г., по случай 25-годишнината от идването си в България, цар Фердинанд е произведен с всичко шест генерал-майори във военно звание генерал-лейтенант. Това е първият случай в историята на Третото българско царство, когато званието генерал-лейтенат е присвоявано на действащи офицери.^[33]

По време на Балканската война генерал-лейтенант Радко Димитриев е командир на Трета българска армия, която завзема Лозенград. В Люлебургазко-Бунархисарската и Чаталджанската операция е командир на съединените 1-ва и 3-та армии. Решението му да прекрати атаките на Чаталджанската позиция на 5 ноември 1912 г., продиктувано от неочаквано силния отпор на турците и тежките загуби на атакуващите части, се оценява като прибързано предвид неизползваните значителни резерви. Като грешка, довела до неуспеха на операцията, се отчита и слабата координация между подчинените му части.^[34]

В началото на Междусъюзническата война на 16 юни 1913 г. е командир на 3-та армия, предназначена за защита на София от сръбско нападение и действия по направление на Пирот. Преди още войските му да се включат в бойните действия, на 20 юни е назначен за помощник на главнокомандващия (фактически главнокомандващ) на Действащата армия на мястото на уволнения от цар Фердинанд генерал-лейтенант Михаил Савов.^[35] След като заема новата длъжност трябва да се справя със сериозната криза, породена от пораженията в боевете при Кукуш и Дойран. С прибързана заповед за отстъпление от Беласица на 24 юни поставя под заплаха тила на войските, сражаващи се срещу сърбите на река Брегалница.^[36] За да се противопостави на гръцкото настъпление, на 25 юни спира операцията на 1-ва армия срещу Пирот и нарежда прехвърлянето ѝ в Македония. Това решение се тълкува като пропуск за решителен успех срещу сърбите.^[37]

След Междусъюзническата война е назначен за български пълномощен министър в Санкт Петербург. В края на юли 1914 г. под въздействието на руския външен министър Сергей Сазонов, лобира пред правителството на Радославов да включи България в назряващата война срещу Австро-Унгария на страната на Сърбия и Русия.^[38] В началото на Първата световна война се връща на служба в руската армия с военно звание генерал-лейтенант и като командир на 8-и армейски корпус в състава на 8-а армия, действаща в Галиция. След успешни боеве срещу австро-унгарците през септември 1914 г. е повишен във военно звание генерал от пехотата с назначение за командир на 3-та армия. Участва безуспешно в обсадата на Пшемишъл, а до края на годината воюва на река Сан в направление към Краков.^[39] В резултат на Горлицкия пробив през май 1915 г. войските му са разгромени и отстъпват от северните Карпати. Броени дни след поражението е снет от командването на 3-та армия, но през март 1916 г. му е поверена 12-а армия в Прибалтика. С нея през лятото на 1916 г. и последвалата зима провежда кръвопролитни, но безрезултатни офанзиви срещу германците на запад от Рига. През юли 1917 г. е снет от командване и зачислен в резерва. По-късно заминава на лечение в Южна Русия.^[40]

На 11 септември 1918 г. Радко Димитриев и синът му са арестувани в Есентуки от комунистите, които събират заложници, за да закрепят властта си в Северен Кавказ. На 4 октомври са прехвърлени от Кисловодск в Пятигорск. По онова време командващият севернокавказките части на Червената армия Иван Сорокин влиза в конфликт, донякъде подтикван от антисемитските си възгледи, с гражданското правителство на Севернокавказката съветска република и на 13 октомври избива няколко негови членове, включително председателя Абрам Рубин. В отговор на тези убийства на 18 октомври 1918 г. над сто от заложниците, сред които и генерала от пехотата Радко Димитриев, са избити по заповед на председателя на местния клон на ЧК Георгий Атарбеков.^[41] Тленните му останки са върнати в родното му село Градец от Пятигорск по решение на Политбюро на ЦК на БКП през 1962 г.^[42]

Днес името на Радко Димитриев носи шуменското село Радко Димитриево. На него е наречена и улица в квартал „Младост 3“ в София (Карта).

Генерал от инфантерията Радко Димитриев е женен и има 2 деца.

• Димитриев Р. Боевете и операциите около Шипка във войната 1877 – 78 години. Военно-исторически етюд. София, 1902
• Димитриев Р. Трета армия в Балканската война 1912 г. София, 1922.

• Юнкер (7 декември 1878)^[43]
• Прапорщик от българската армия (10 май 1879)
• Подпоручик от българската армия (1 ноември 1879, преименуван)
• Поручик от българската армия (9 юли 1881)
• Капитан от българската армия (18 октомври 1884)
• Капитан от руската армия
• Майор от руската армия
• Подполковник от руската армия (18 май 1893)
• Подполковник от българската армия (23 октомври 1898)
• Полковник от българската армия (18 май 1900)
• Генерал-майор от българската армия (18 май 1905)
• Генерал-лейтенант от българската армия (2 август 1912)
• Генерал-лейтенант от руската армия (26 юли 1914)
• Генерал от инфантерията от руската армия (3 септември 1914)^[44]

• Орден „За храброст“ II и IV степен, 2-ри клас
• Орден „Свити Александър“ I степен с мечове, III степен без мечове
• Орден „За военна заслуга“ II степен
• Орден „Свети Георги“ IV степен, Руска империя
• Орден „Свети Георги“ III степен, Руска империя (22 септември 1914)
• Орден „Стара планина“ I степен с мечове, посмъртно (20 декември 2012)^[45]

• Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 1 и 2. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996. с. 249.
• Дренски И. Генерал Радко Димитриев – биографичен очерк. София, 1962, Държавно военно издателство.
• Военно-историческа комисия. История на сръбско-българската война 1885 г. София, 1925, Държавна печатница.
• Христов, Х., Дойнов, Дойно. Сръбско-българската война 1885. Сборник документи. София, Военно издателство, 1985.
• Цачевски В. Радко Димитриев. Пълководецът. София: Studia Transmedia, 2018. 430 с.
• Гусев Н.C. Судьба Радко Димитриева и память о нём в контексте российско-болгарских отношений конца XIX – начала ХХ вв. // Вестник МГИМО-Университета. 2019. Т. 12. № 6.

• Генерал Радко Димитриев спасява Пирот за Сърбия през 1913 г. – статия на Янко Гочев.
• 24 убити на българо-турска сватба под командването на ген. Радко Димитриев
• Бутаков Я. Как болгарский посол стал русским генералом.

Стефан Ильев

→

началник на Щаба на армията (1 януари 1904 – 28 март 1907)

→

Вичо Диков