Култура :: Наблюдатели :: Спомени от неолита

Анжел Вагенщайн. Преди края на света. Драскулки от неолита. ИК Колибри, С., 2011

През последните двадесет години често говорим за „алтернативни” процеси или явления в българската литература. Появи се терминът „алтернативен канон” (който, разбира се, представлява оксиморон), претърсваме миналото, взрени в следите на недооценени явления... В публичното пространство непрекъснато изплува употребата на термина алтернатива в множествено число. И тъй като така го използват най-често (и винаги патетично) политиците, които никой в България не обича, пословичен стана интелигентският присмех към тази грешна (класически случай на противоречие между смисъл и граматическа форма) негова употреба. Сега си мисля, обаче, дали очевидната грешка не може да бъде по някакъв начин вярна? Дали старата представа за Другия и Другостта не се е разбила в множество другости, адекватни на плурализма в постмодерното време? Дали все още трябва да храним уюта на мисълта, че всеки носи в душата си своя единствен Друг?

Но нека се върнем назад към родната ни литература. Докато преобръщаме миналото в търсене на единствената (и някак неусетно официализирана в способността й да бъде единствената противоположност на вчерашния канон) дискурсивна другост, в действителност не обръщаме внимание на множество малки другости, които никнат наоколо. Например, етническите другости, които парадоксално (въпреки европейското спонсориране) отказват да се превърнат в забележима литературна действителност. (Дали пък новият и „глобален” демократизъм на мисленето не потиска чувствителността към етническите различия?) От средата на 90-те години Анжел Вагенщайн е публикувал три големи романа. Те всички са на еврейска тематика и с откровен акцент върху еврейската идентичност на разказвача в тях, но точно този акцент остава сякаш целенасочено неосмислен, неусвоен от нашата критика. В това има известна – парадоксална, но родна – традиция. Българските писатели от еврейски произход най-често са предпочитали да не демонстрират и дори да маскират чрез псевдоними своята етническа принадлежност. Толкова по-интересно и важно е изключението Анжел Вагенщайн. Със сценариите на петдесет филма зад гърба си, с поредица кинематографични и литературни награди, с множество преводи на трите романа в чужбина той продължава да говори за себе си като за „едно българче от еврейски произход”. Анжел Вагенщайн е изключение в българската култура с още нещо. Неговото умение да бъде добър романист разцъфтява тогава, когато за други писатели то обикновено залязва – след седемдесет и петгодишна възраст. Как да си обясним това „отклонение”? Според мен – именно с появилата се най-сетне възможност да изкаже/изпише себе си в специфичните качества на еврейската идентичност. През 90-те години Вагенщайн започва да пише отвътре на своята принадлежност към една голяма и вече въображаема общност – на сефарадските евреи, потеглили в края на XV век към Балканите пред гневния меч на испанската инквизиция.

„Преди края на света” е заключение и обобщение на тази тенденция. Това е мемоарно-есеистична книга, която започва с началото на 30-те години в Пловдив и преминава през три епохи чрез житейския сюжет на едно обикновено еврейско дете от живописната махала Орта мезар, после се премества в София с една ремсова младост, която напомня за филма „Черните ангели”, прекосява еврейски лагер в Македония през Втората световна война, доживява по чиста случайност победата над хитлеристка Германия и завършва с първите две десетилетия на социалистическата епоха. Упоритата ти-разговорна форма на повествователя понякога уморява, есеистиката е най-коварният начин да отправяш послания, но мемоарният текст в книгата е чудесен. Пловдив между двете световни войни е представен живописно – и с любов, и с ирония, и с една особена мекота, която дава завръщането към детството. Но най-забавни (и най-приносни, според мен, защото задават толкова рядко срещаната у нас хумористична перспектива към мрачната сериозност на политическите явления) са спомените от времето на Вълко Червенков. За разлика от обичайната напоследък демонизация, социалната специфика на епохата тук е представена ведро (с оптимизма на оцеляващия през всички епохи), иронично (и демоните имат смешни страни), с бързи препратки към големите фигури и творби на българското кино от ранните години на неговото развитие. „Опитах се тази книга да бъде добродушна, да не се кара с никого. Опитах се да бъде птичи поглед върху нещата”, каза писателят на представянето. Навярно това е мъдростта. През 2012 г. Анжел Вагенщайн ще навърши деветдесет години. А читателите очакват още спомени – все пак са останали неописани три десетилетия от времето на „реалния социализъм”.